Конкурс за усмивки
Прочетох нещо симпатично -
прецизно фотографско жури
ще съди строго и критично
коя усмивчица да тури
на първо място във конкурса.
Задачата им не е лека,
зависи всичко от ракурса
и от настройката в човека...
Отплеснах се в слова излишни,
но бързам под секрет да кажа -
в конкурса предновогодишен
аз своя снимка ще покажа.
Реших го на мига, защото
усмивката ми е красива,
а и съвременното фото
ще я поправи, щом е крива.
И като шут пред огледало
усмихвах се, за да тренирам.
Изглеждах някак семпло, вяло
и аз реших да се гримирам.
Извадих вносните помади,
червило на "Ревлон" със блясък.
Не ме направиха по-млада.
Усмивката ми бе от пясък
и се промушваше тревожно
от ъгълчето на устата.
Задачата ми беше сложна.
Тревогата ми пръст размята.
Отчаях се. Но ми остана
надеждата във фотографа.
При него цъфнах вчера рано,
похвалих го със два-три лафа.
Горкият, притесних го даже
със чувството на примадона,
поискала да я покаже
като онази Лиза. Мона!
С треперещи ръце поднесе
мосю конкурсната ми снимка.
И сякаш треска ме разтресе -
мечта, разплетена до бримка.
Но от албума ми изпадна
портретчето на мойта баба.
Какви коси и поглед жаден,
сравненията тук са слаби!
Едно усмихнато момиче
с чаровен, романтичен блясък,
след който дядо ми е тичал...
А не усмивчица от пясък!
Изприпках пак до фотографа,
за да поискам, ако може,
да ме спаси от присмех. Гафът
е в туй, че някак той ще сложи
зад вносния ми грим с червило
усмивката на туй момиче.
Ще се издам ли? Нещо гнило
ще видят и... Но аз приличам
на снимката и от портрета!
Е, тя е Нела, аз Мария...
Конкурсна работа проклета!
Зад Маринела ще се скрия.
Но щом с усмивката на баба
спечеля първата награда,
ще вдигна паметник. Пред хляба
кълна се! При това - с ограда!
© Мария Панайотова All rights reserved.
