Копнеж за смърт

Поредният крах на душата и пореден измъчен фасон,

поредната болка позната, без пореден унисон...

И пак се преплита езикът, думи снове ли, снове,

блудкава кръв взе да блика от изподрани, протрити нозе.

Той вървеше наведен, с тояга подпираше тънка снага,

от гняв нещо във ляво го свиваше, умело прикриваше свойта тъга.

В миг пореден „човекът” заплака, крещеше, проклинаше тази съдба,

дето сам го остави да скита, да скита и да мрази света.

- Всичко отне ми, всичко ми взе! Не искам дори да живея!

Загубих любима, загубих деца, а от туй що по-ценно има?

Всичко ми взе, Боже, за смърт аз копнея!

Вземи ме при себе си, заведи ме при нея!

Последният крах на душата и последен измъчен фасон,

последната болка позната и първият унисон...

Затвори очите, заплака, усмивка изписа старо лице,

там нейде, някъде в мрака, жена подаваше своите ръце.

И последният крах на душата бе първият лъч топлина,

който „човекът” изпита, сгушил деца и жена.