Корени
Усещам си душата като вятър,
като вихър, вилнеещ в необят,
порив, развяващ грива златна
в шеметен вихрогонен бяг ...
... като шепот, ехо, стон и зов
пронизващ този небосвод,
с тръбите йерихонски тътен нов
за канонизиран, неизживян живот ...
... като тих ромон на поточе,
сляло се със падналия сняг,
звънливо в тези бели нощи,
докато фортуна го завихри пак ...
Защо така се рее душата в мен
и отронва довчерашни спомени?
Нали утре отново се ражда ден
и са ми нужни не ветрове, а корени!
© Валентин Василев All rights reserved.
