Кошер в небето
Кошер в небето
Прощални есенни писма
октомври вчера е написал.
Мъглата – с белия си плащ
загърна хребета умислен.
Последни слънчеви пчели
жужат в стърнищата – смирени
И тънки призрачни лъчи
плетат от възли чул за времето.
От тях нажилени до кръв
окапаха листата бавно.
Пред осланената си смърт
кого да молят за пощада?
И вятър – луднал северняк,
заръфа клоните без прошка.
Озъбен и немил-недраг,
студът подритна тоя кошер.
Среднощ бездомният рояк
над покривите ни политна.
Валяха сребърни крила –
като подир жестока битка.
И стана тихо. Като в гроб.
И тъмно – като в празна черква.
Дали не ни се сърди Бог
и от света да ни зачерква?
© Валентина Йотова All rights reserved.
