Аз съм котка

много подивяла,

някой хвърли ме в лодка,

а тя отплава.

Сама в морето,

сам-сама останах,

тревожно бие ми сърцето,

какво да правя?

Аз съм дива котка,

от страх подивяла,

толкова съм самотна,

съдбата ми се подиграва.

От шока гласът ми секна,

не мога да мяукам,

гибелта си не мога да избегна,

не мога и да плувам.

Храна на рибите ще стана,

каква ирония, нали?

Вместо аз някоя да хвана

и да я хапна с апетит.

Това е краят, зная,

трябва да се примиря,

денят ми бе фатален,

дебне ме смъртта.

Аз съм дива котка,

страхлива котка,

мразя тази лодка,

искам водка.

Но кой ли ще ми я даде,

няма друг, освен мен,

в безкрайното море,

затова проклинам този ден.

Ако си имах водка,

щях да я изпия,

въпреки че няма котка,

която алкохол да пие.

Шеше да притъпи поне

ужаса в мен,

щях да понеса

по-лесно смъртта.

Но явно ще си остана трезва

и болката ще бъде още по-голяма,

в морето хвърлих последната надежда

и нея вече я няма.

Странно нещо е живота,

не успях да го разгадая,

скоро ще бъда мъртво коте,

така че все ми е тая.

Лодката пълни се с вода,

вълните са безмилостни към мен,

жалко, че ще си умра

сама в бурното море.

Едва ли някой ще се сети за мен,

изобщо, че някъде липсвам,

едва ли ще ме търсят в опасното море,

съмнявам се, че ме искат.

Аз съм тъжно коте,

много тъжно умирам,

приключвам с живота

и в безкрая се взирам.