Кралицата на есенната поезия
Кой открадна синьото ми лято?
С молитвата на рибите и икона синеморска.
Кой открадна слънцето и замени с есенна нега.
Казват птиците на вятъра, че есен с минзухари
долетя.
Повей ми, повей ми лист отронен, лист последен.
Събрал глъч последен хлорофил- в устните на
клоните, по дървесен ирис бисерна сълза.
Долавям хумусен говор-кокиче жуми със снега.
Може би е време, чадърите да обличат дъжда!
Може би е време, тревите с рижави забрадки,
да преспят стръкче в резеда!
Да заспят лалета, кукувича прежда и див карамфил.
Може би е време, ерата на щурците- в старо злато
и бакър да зазимува партитурите.
Може би е време, кошарата с неонов прах, да
прибере безсърдечно стадото си с фавн!
Може би е време, поезията да бъде храм,
с аромат на пирен, прещип и зановец!
Затова хвърли пепел в очите, прекръсти се
три пъти, облечи се във вретище!
Не ми казвай, какво е поезия?
Когато и ти я търсиш, в небосвода на
звездите!
Не ми казвай, какво е поезия?
Когато в очите си, разпъваш приливите на
ветровете!
Не ми казвай, как в зениците си гълъби да храня,
в тихото на снеговете!
Не ми казвай, че кестените са без бодили,
когато в сърцето те връхлитат моментално!
С истината проста и незрима, но трябва шепа вяра,
където птиците са само самолети и звездите
исполини серафими!
Когато очите ти са слепи и не виждат!
Махни им люспата и изтрий колурий от очите!
Не ми казвай, че луната се не храни, с кокала на дъждовете!
Мълчи и вали, навявай- където гост ми беше лятото.
Мълчи и вали, навявай- където мидите издишват
алвеоли черноморски.
Озон и плактон по приливите на тетрадките ми.
Мълчи и вали, навявай- нека октомври да отпие,
жаден е!
Страшно е, страшно е, когато есента те погълне като
кит, в корема си многоцветен и дъждовен!
И помни пламъчето на Кибритопродачки и винаги
гладен поглед на Поезия!
Николай Василев
17.10.2019г
© Николай Василев All rights reserved.
