Кратък реквием
Душата си изкачвам все по тъмно.
От непознати денем ме е страх.
По пътя дума - единак ме спъна
и в стръвния ù вопъл се познах.
Разнищвам се от пълнолуния до вени,
завиждам си, че винаги греша.
Звезди въздишат в чашата ми уморено
и раждат прекроени чудеса...
Във пръстена на август птичи реквием,
по-дързък от отрова, изгрева убива.
Изкачвам си душата слизайки... във мен,
без рани по челото от венци трънливи.
Умея да не вярвам. Уча се от вчера,
че всеки поглед без посока няма изход.
Сънувах, че душата ми, макар простреляна
е неустоимо бяла и наивно чиста.
Нощта е кратка, за да стигна до върха,
лъчи държат на мушка овдовялото ми тяло.
Греша и слизам, слизам и греша
с невяра в чудото – да се позная.
© Даниела All rights reserved.
