Краят на песента
Краят на песента
Упойно, тежко - след дъжда...
Дълбоко сподавени глъхнат
утробните грохоти - крах.
Две мокри шепи празнота... съм аз.
Скрипти щурецът опустял,
"... край... край... край..."
на таз галерия от ласки,
на тез лица и тленни маски.
Нарисувах ти любовник,
по образа от мокрия ти сън
в постелите на празното легло,
по кожата, душата ти - разпънато платно.
Напразно е да дишам още,
парфюма кратък на лъжата,
тъй вечност цяла нелечимо вехнал,
студен заспах - за теб врата открехнал.
Каква ли беше тази песен?
Каква ли болест тежка?
С кръвта си ритуално мен обляла,
разкъсваш ме - стъкло в сърцето впила...
Със леден кристал от неземна любов -
всевластна, тегнеща, обсебна -
аз как ли съм в безсънните ти бдения
обричан само теб - заклинан с облажения?
Тя мене ще затвори във кутия,
ще върже с траурна дантела - стон
там долу, под леглото ще ме крие,
но ще ме търси бързо, щом
очите пак във сън доволен
на другия покрие.
От клоните прокапва още,
ръми последен реквием...
Сломен, гласът на песента ни -
сподавен тон във две присъдни длани.
Напразно е да пия още
упоя кратък на лозата,
от вечност цяла - нелечим, тревожен -
студен заспах - на теб далечен, невъзможен.
Заспа и той - щурецът закъснял
заспа и няма да го бъде...
Не вярвам в теб, нарачно нож забол,
оставам тъй - по мъжки опустял и гол.
© Морис Лав All rights reserved.
