В мен са все сгушени две ръце.
И едно чакащо умиление лице.
Прощално писъмце.
И умоляващо момченце .
До края бяхме скарани .
А после далечни.
Нечовечни.
Две съдби изплакани .
Две души разделени от далечната
студенина ,впила се в нас.
Мълчим.
Търпим.
Едва студа да потушим.
И себе си виним ,че винаги сме далечни.
© Elena Bojinova All rights reserved.
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
