Ръка без дух се там явява,
бяла като прахче радост ме пленява.
Парченца вечност тракат и приканват тъмнината,
следсмъртен стон разстила тишината.
Докосва ме отново със сухите си пръсти,
скърца със резците, моли и се кръсти.
Вината й безбожна, в мъртвите очи лежи,
шепнейки се извинява за коварните лъжи.
Любовта ми на килия стана, дълбоко я проклех,
мир в затвора си да няма, светлината й отнех.
И колкото и да се мъчи, не мога да я съжалявам,
краят ще е вечен и повече не ще прощавам. ...