1.
Небето се озъби. Като белег,
извил гръбнак над земната коруба.
И сурна се вода - 

като постеля...
Земята се преструва, че не чува
осъденияния тътен на водата...

Земята е голяма черна рана...

И болката обсеби тишината,
и капчица  (надежда) не остана.

2.
Земята  е обречена невеста
и ляга  доброволно под водата.
Какво ли ще  роди от тази песен
на гняв и ярост, болка и разплата!

Но тя е силна, няма да изчезне.
Дъждът ще я обрули и разкъса...
А после изведнъж ще стане светло...

Под този небосвод, до миг навъсен,
земята ще възкръсне -
по-зелена.
По-силна.
По-корава.
По... човечна.

Аз клякам ниско. 
И засаждам семе,
от което ще покълне вечност.

3.
Дъждът утихна.

Сви се като коте
в топлата прегръдка на земята...

И тръгва кръговратаът на живота,
на светлата надежда кръговрата.