Кучето на моите съседи
КУЧЕТО НА МОИТЕ СЪСЕДИ
... то пазеше такъв голям палат,
и сигурно бе псе на важни хора –
и колкото да не умре от глад,
понякога му хвърлях хляб на двора,
и кученцето стана с мен добро,
като ме зърне, вирваше куйрука –
а аз не вложих пукнато евро
в държавната поръчка за суджука,
посрещаше ме вечер с весел лай,
а сутрин ме изпращаше с надежда,
че някъде – из кучешкия Рай,
отново в мен със обич ще се вглежда,
един ден то при мене не дойде,
че късо да го милна през стобора,
отведоха го – дявол знае де? –
от мене тия адски важни хора,
и – взеха да ме гледат, май, на кръв? –
и – някак развалихме си достлука,
когато на сезалената връв –
обесено, открих го на боклука,
край дворчето минавам все така
и ме прегръщат топлите му лапи...
Протягам през оградата ръка –
и моля се съседът да не хапе.
© Валери Станков All rights reserved.
