Куфар с копнежи
Когато сме малки, летим.
Очите са чисти и свежи.
Успяваме да уловим,
копнежи във своите мрежи.
Луната говори и плава.
Целувка по розова кожа.
В ъглите на мрака ли шава,
студеното тяло на ножа?
Децата са чудо голямо,
ковано от сръчен ковач.
Лъчите по голото рамо,
дарих на самотен чистач.
Луната погълнала думи.
Превърнала огън в вода.
Търкаляла старите гуми,
и ваяла път от роса.
Години и личности стари,
заключени в шкафа реват.
Изминах терени и гари.
Видях обгорената плът.
Догаря звезда из небето,
което говори на „ти“.
Детето догони сърцето.
Изплетох човек от мечти.
Дали съществува персона,
която любов не усеща?
Дори в заледените зони
красивата дума ще срещаш.
Сърдитото синьо изяде,
на облака вкусния хляб.
На своето чедо подаде,
ограбен от прилепи свят.
Искрата на огъня бурен,
опа̀ри детето у мен.
Ударих желаните думи.
Заварих мечтател зелен.
В очите ми нещо се скъса.
Изригна един ураган.
Затрака и влака намусен.
Пое към дълбок океан.
Отивам при смелия залез.
Заливам копнежа за край.
Опитай живота да хванеш.
И чакай да пиша през май.
© Димитър Драганов All rights reserved.
