Кукла
Аз съм празна пластмасова кукла,
а тя ме тъпче със захар и слънце.
Слага червило на устните ми
и сресва косата ми.
После ме кара да седна
пред голямото огледало
и да повтарям до изнемога:
„Аз съм красива.”
После излиза.
Оставя ме в прашния си апартамент
да разглеждам колекцията ù
от хербаризирани рози
и албуми със сватбени снимки.
Носи ми студена минерална вода,
сладолед и
последното модно списание.
Аз ù казвам, че не я обичам,
но тя не ми вярва.
Аз съм празна пластмасова кукла –
сини очи,
руса перука.
Тя излиза на среща с приятелки,
а аз пия на дивана.
Пия, за да забравя,
че градът, който не ме приспива,
е клоун без маска,
че съм статист във филм
със сиви улици
и мрежи срещу насекоми.
Срещу думи,
срещу ласки,
срещу всичко онова, което…
което кара алкохола да сладни.
Да са горчиви сутрините
след такова влажно лято.
Нощта е паднал ангел
с прекършени от вятъра криле.
Нощта е лъскава витрина с подредени
покриви, клошари, пейки, спирки, млади, кучета, бутилки…
В скута ù седя и плача.
И когато тя се върне,
ми се сърди,
че съм си разрошила косата.
Не мога да намеря чиста чаша.
Малка пластмасова кукла
(с батерии).
Красива е,
но красива съм и аз.
Сега ме прегърни и си отивай.
После ще ми обясниш за нея
и за всички останали блудници,
които смущават съня ти.
И не ме измисляй различна.
Аз съм кукла
и се сбъдвам наопаки.
Мляс,
мляс,
мляс!
© Пепър Формаджи All rights reserved.
Радвам се, че ви допадна това стихотворение.
