Нивга аз не ще забравя

куклата с червените коси,

там, на витрината голяма

за всички тя е глуха, няма,

ала витрината краси.
Тя утрото приветства

и всяка сутрешна зора

посреща с букет цветя

и усмивка благосклонна…

От злобата е отделена

със стъклото посребрено

и гледа тя там кой минава

и всеки поздравява

с усмивка блага,

ала сякаш чужда,

тя изпитва нужда

да почувства

милувката на някое дете,

да го слуша как чете,

истинска да бъде в нечии ръце,

близка да бъде до нечие сърце…

Но не може!

Там я сложи

продавачът на витрината голяма,

за да бъде тя и глуха, няма

и с усмивка блага да посреща,

всеки, който там минава

и да бъде безпогрешна…