Където да сме вечни...
Коя побъркана Фурия ни събра…?
Дали с едничка цел – напук да ни разделя,
та все не стигат две ръце, за да те спра
и все са малко две очи – да те намеря?
Каква прокоба над сърцата ни тежи...?
Навярно с теб сме подлудили боговете.
Посяхме истини, ожънахме лъжи.
Продран до кръв, светът ни вехне като цвете.
А свят какъв...? На лабиринти от печал,
на лешояди в кротки облици на хора,
където всеки дом превръща се във кал
и зрее тихо в очни ябълки раздорът.
Но знай, плътта е само временен затвор.
Макар че в болката отричам се от тебе,
душата търси изход – сцена без декор,
далеч от своя прокълнат божествен жребий.
И ако днес сме невъзможни в този свят,
и ако днес плътта и болката ни пречат,
да си направим среща в някой евтин ад
или в луксозен рай, където да сме вечни...
© Пепа Петрунова All rights reserved.
