Oct 11, 2017, 9:18 PM

Кълбовидно дишане 

  Poetry » Phylosophy
875 3 19

 

 

Самотата отронва във мен кълбовидните мълнии,

да подпали душата-трева, даже в сън недокосната.

Става светъл мигът, като в пролетно изгревно съмване

и зелено мечтание люшват листенцата росни.

 

Но в лъжовното светло просъсква смъртта непредвидена

и почерня узряла наивност почти с безразличие.

Радостта е забравила пътя към нашето свиждане,

всяка бледа минута умира безстрастна и ничия.

 

Полудяла самотност повдига полите на нищото

и засява във стъпките тежки сълзи кехлибарени.

А животът заспива без спомен за свое огнище,

от котлето с несбъднати свои надежди попарен.

 

© Мария Панайотова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??