11.10.2017 г., 21:18 ч.

Кълбовидно дишане 

  Поезия » Философска
871 3 19

 

 

Самотата отронва във мен кълбовидните мълнии,

да подпали душата-трева, даже в сън недокосната.

Става светъл мигът, като в пролетно изгревно съмване

и зелено мечтание люшват листенцата росни.

 

Но в лъжовното светло просъсква смъртта непредвидена

и почерня узряла наивност почти с безразличие.

Радостта е забравила пътя към нашето свиждане,

всяка бледа минута умира безстрастна и ничия.

 

Полудяла самотност повдига полите на нищото

и засява във стъпките тежки сълзи кехлибарени.

А животът заспива без спомен за свое огнище,

от котлето с несбъднати свои надежди попарен.

 

© Мария Панайотова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??