Кълнове
Да се завърна в онзи мъж от младините си,
когато мъдростта ми беше още кълн,
и никога не преброявал дните,
да знам, че времето е кратък сън.
Да забраня суровата действителност,
на здраво стъпващия по земята -
човек, чиято смелост принудително
прекърши рано в миг мечтата му...
И да се лутам дълго в непознатото,
със взор сред хаоса на този свят.
Да хвана всичките възможни влакове.
На всички гари да преспя...
На хора, даже неродените,
които някога ще ми препречат пътя -
аз бих простил в стихотворения.
(Дори на дръзналите да ме съдят.)
Но... никой не забавя пясъка
и няма кой да озаптѝ вълните.
Брегът посреща изгреви и залези,
а аз по навик си следя стрелките...
Това, разбира се е носталгично.
По детски - някакъв наивитет.
Живота, всъщност саркастично
от мен направил е поет...
И аз, вменил си отговорност -
дела да върша вместо думи,
порастнах бързо, по неволя,
а непорасналите ми се чудеха -
защо съм винаги умислен,
какво ме натъжава толкова,
дали обичане ми липсва,
и как така понасям болката?
А аз смълчано, през усмивка
повдигах рамене и свеждах поглед.
Какво да кажа? Че щастлив съм?
Не бях. Да лъжа ли? Не мога...
Макар и друго да е днес. Блажен съм.
От мойте кълнове ще чакам плод,
и ако пак узрее мъдростта във мен,
ще те очаквам още във един живот...
©тихопат.
Данаил Антонов
29.07.2024
© Данаил Антонов All rights reserved.
