Да се завърна в онзи мъж от младините си,

когато мъдростта ми беше още кълн,

и никога не преброявал дните,

да знам, че времето е кратък сън.

Да забраня суровата действителност, 

на здраво стъпващия по земята - 

човек, чиято смелост принудително 

прекърши рано в миг мечтата му... 

И да се лутам дълго в непознатото, 

със взор сред хаоса на този свят. 

Да хвана всичките възможни влакове. 

На всички гари да преспя... 

На хора, даже неродените, 

които някога ще ми препречат пътя - 

аз бих простил в стихотворения. 

(Дори на дръзналите да ме съдят.)

Но... никой не забавя пясъка 

и няма кой да озаптѝ вълните. 

Брегът посреща изгреви и залези, 

а аз по навик си следя стрелките... 

Това, разбира се е носталгично. 

По детски - някакъв наивитет. 

Живота, всъщност саркастично 

от мен направил е поет... 

И аз, вменил си отговорност - 

дела да върша вместо думи, 

порастнах бързо, по неволя, 

а непорасналите ми се чудеха - 

защо съм винаги умислен, 

какво ме натъжава толкова, 

дали обичане ми липсва, 

и как така понасям болката? 

А аз смълчано, през усмивка  

повдигах рамене и свеждах поглед. 

Какво да кажа? Че щастлив съм? 

Не бях. Да лъжа ли? Не мога... 

Макар и друго да е днес. Блажен съм. 

От мойте кълнове ще чакам плод, 

и ако пак узрее мъдростта във мен, 

ще те очаквам още във един живот... 

©тихопат. 

Данаил Антонов 

29.07.2024