Към Дария Красимирова Минкова
Любовен дъжд вали над мен,
и с чувства топли ме облива,
и тъй безспирно ден след ден,
сърцето от любов прелива.
И стана ручей този дъжд,
запял омайно-блага песен,
и тъй душата ми надлъж,
отлитна в миг и се възнесе.
И този ручей стана бряг,
обсипан със хиляди цветя,
и тъй очите ми следят,
какъв букет да ти сбера.
И стана в рози този бряг,
и розите в звезди небесни,
и тез звезди в ситен сняг,
а този сняг в любовни песни.
И всички те живеят в мен,
любовна приказка разказват,
прелистват чувства ден след ден,
и с нежен глас тихо казват:
- Ще бъдем само твоя сън,
а като се събудиш тичай,
иди при Дария навън,
и само нея ти обичай!
И сякаш блясна в мен искра,
събудих се в миг и тичах,
послушах всички в съня,
защото истински обичах.
И вън на пътя беше тя,
и чуди се - защо ли тичам?
И аз я хванах за ръка,
и казах: - Само теб обичам!
