Към Дениз
С душа ефирна е Дениз,
готова за игра, дори каприз,
но ролята й на любима,
превръща се в позиция мнима...
Животът й навлиза в мъка,
разпъваща сърцето й в разлъка,
а разумът й - в неведение,
чертае пътища на примирение.
Укрепва тя чрез поведение търпеливо
и страда в преклонението си колебливо,
дори когато с нея споделих
да трупа опит и от стих.
Напира у Дениза младостта,
за да й каже, че със святостта
на майка, труженик, съпруга
не трябва да се възприема като друга,
защото, ситуацията сериозна,
често става и куриозна,
когато чрез постъпки, даже смешни,
се вземат все решения грешни,
трупащи наново напрежение,
а то възражда старо притеснение.
Денят й, пълен с изненади,
не може да й се услади,
защото й поднася отчаяние,
изтискващо насила разкраяние,
което, като кръг ненужен,
държи я в плен изцяло тъжен.
Наистина, Дениз е нежна пъпка
в подмоли на брутална тръпка
и нямат край тез хладни лабиринти,
в които и фантазията ще се развинти,
започвайки злощастия само да реди
в забрава на създаденото отпреди,
защото пътят, прекалено труден,
премина в непосилен, стана муден.
Трябва нещо да се промени -
съградена цялост да се отстои
чрез правене на важни стъпки,
свързани с компромиси, с отстъпки,
че ще бъде истински греховно,
с последствие трайно и съдбовно,
да остава птицата на любовта ранена
и от болката да е пленена.
Но решенията не са прозрачни,
щом касаят отношения брачни,
че постигнатата в брака слятост
е за двамата защита, святост.
Нека този стих, неканен,
в своя изказ многостранен,
да прекъсне ежедневие разгневено
и да го превърне в най-обикновено,
за да може чрез ресурса потенциален
да навлезем в потока екзистенциален,
спрели вече всяка болка
в ежедневната упорна обиколка.
И тогава, в запазената цялост,
ще отхвърляме и всяка вялост,
а това, което тука е видяно
и от мен е преживяно.
© Валери Рибаров All rights reserved.
