Към Музата
Стихове слаби че пиша, прости ми:
взех си от "Речник на слабите рими"
думи, с които окичих им края.
Ето ги, Музо, и мойте любими:
всичките рими на голичко "а",
вадещи смело, с очи несмутими
чувствата скрити в безчетни сърца.
Как да ги мразя, о, Музо, кажи ми,
щом "любовта" със "лъжа", "тя" с "кога",
"зла" със "жена" някак право звучи ми,
толкова хубаво връзват се с "два"
"спрА" и "брегА" -- кефят "а"-тата мними.
"Пролет" и "полет", "театър" и "вятър"
нижат се двойки след туй неделими.
Винаги с "лято" долита и "ято",
"есен" със "песен" по златни килими.
После обаче, приключват, уви,
всички "години" със ледени "зими".
Винаги "губят", които се "влюбят",
вършейки все грехове непростими.
Нека им! После "молитва" "политва"...
В "рая" на "края", къде херувими
"час" подир "час" пеят с ангелски "глас",
срещат се всички поети раними.
Всеки лирически "аз" има си "страст" --
в битка за нея неща немислими
пише по белия лист и си вика
"Ха! За какво са ми тук синоними!",
смело римува еднаквите корени,
действие с действие, име със име...
Музо, такъв е животът -- поезия
почнах да пиша и аз, но прости ми --
слаби са моите стихове, хранени
с вредом разцъфнали глупави рими!
***
Разбира се, става въпрос за внимателни наблюдения: хора, нека си мислим римите!
© Тошко All rights reserved.
