Към приятелите
Към приятелите
Малко рошав стихът ми е, тъжен дори –
чак не мога и аз да го гледам,
но какво да направя, когато боли
и си мисля: – Кому съм потребен?...
Уж е хубав животът, проблясват звезди
и огряват пространствата тъмни,
а в душата ми – песен минорна звучи
от прибой на морета, бездънни.
Поря бясно вълните, кръстосвам из тях,
като мисля за днес и за вчера,
но не мога, не мога предишния смях
да потърся, и да го намеря.
За приятели истински щом затъжих,
дето мойта страна са заели
във моменти опасни, когато греших –
значи – вече е минало време...
Значи – вече е есен, макар и добра –
все едно за кого е такава!
Променен и различен е станал света,
нещо страшно към мен приближава,
без да зная какво е, защо е така
и усмихвам се – нека сме мили...
Нека смело вървиме – ръка за ръка,
най-доброто във всеки открили.
Има някъде тука един коловоз,
скрит и таен – почти до абсурдност,
няма нужда да става това на въпрос –
ще поема по него, при трудност.
И когато открия местенцето блян,
ще си спретна колибка – от време.
Ако някой поиска – да знае, че там
ще е винаги топло, при мене...
© Росен Гъдев All rights reserved.
