Jan 7, 2015, 9:22 PM

Към себе си 

  Poetry » Phylosophy
329 1 0

Емоциите паля  в краен случай,

за да е истински изгарящия пламък.

Докато стъпките ми диво сучат,

духът ми любопитен гази  кремък.

 

Изправена когато  се навеждат,

превъплъщавам  вечността.

Неистинска, мутираща изглеждам

 сред съвършенството от самота.

 

Не ме е еня кой ще разбере!

Без щит със щит - това съм аз.

Нося у себе си вода, небе

и  време прекосено без компас.

 

А във  гръдта ми свети навигатор,

но му напомням,че и той е гост,

привнесена енергия на генератор,

мъчителна като забита  кост.

 

Не мога никой в моя свят да каня,

щастливо недолюбена ми е добре.

Прекрасно съм обвеяна със рани

като разпенено от  гняв море.

 

Коя съм и защо съм не е важно.

По-важно е че СЪМ  СЕГА и ТУК

когато стене сушата от влажност,

сред тори вакуум с омагьосан звук.

 

Аз съм  един безкраен алхимик,

творящ живот дори от невъзможност.

Погазил сълзи вечен сатирик

сред сцената на безконечна сложност.

 

© Диана Кънева All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??