Към себе си
Вечерно се разхождам... онемяла,
по пътища виновни... без посока.
Към себе си се връщам... закъсняла.
(Прегазих самотата - едноока).
И взирам се в мъглата, ослепявайки.
А локвите се смеят иронично.
Луната се удави в силуета си,
крещейки в тишината... акустично.
Прелитна гордостта ми, като скитница,
обидена от плахата ми същност.
Съдбата ми - почерпена орисница,
залиташе паважно... с артистичност.
Душата ми - гримирана двуличница,
допушваше поредната цигара.
Римуваше безлично звездостишие,
в безструнен ритъм... на една китара.
Очите ми - потъващи в безводности,
капчуково пресъхнаха... от болки.
Намразени в зародиш... невъзможности -
проблясваха по мен... като светулки.
................
Сърцето ми – потупващо задъхано,
виновно се прозя... и се събуди.
По устните ми лазеше усмихнато -
една мечта... готова да ме люби.
© Кремена Стоева All rights reserved.
