... към забравено сякаш - „обичам”
Горест слани две красиви очи;
без жалост гаси пръски ирисно лято...
Колко си тиха! – Сърцето мълчи.
Дали не очаква момента, когато
дланта си положил над лявата гръд,
нежно прошепна: „Вдишай, Момиче!”
И то да изпърха, намерило път
към забравено сякаш - „обичам”.
Облаче топло навярно ще слиза
в небето кафяво леда да съблича...
Нека вали! – Поканен от мен,
този дъжд е пречистващ. Обричащ,
с последните капки да грейне дъга;
В началото бледа, дори символична,
но когато изпълни се бавничко с цвят,
ти да минеш под нея, Различна.
Светликът на новото, бистро лице
би разпръснал и в мен теготата...
Обгърнал простора и Теб в две ръце,
пак ще сетим разгулния вятър
в крилете на птици, дошли отдалеч.
Техните трели задъхани сричайки,
наново ще учим омайната реч -
нюанси във вопъл едничък: „Обичам те!”
С длан те докосвам... Вдишай, Момиче!
© Людмил Нешев All rights reserved.
