Кървава любов
Светлината се процежда
през купола пропукан,
като мъничко надежда
във живота ми очукан,
а аз лежа сама на пода,
във локва кръв стоя сама,
да мисля даже и не мога,
аз имам сили само да умра.
Въздуха ме задушава
и животът ми отнема,
че светът се подиграва,
днес не мога да приема.
Кървавата локвичка обгръща
ръцете ми, и двете ми ръце,
и във история превръща
усмихнатото ми лице.
Във църквата утихва.
Трагедията ми настъпва
и в мен сърцето тихо стихва,
и пулса бавно се отдръпва.
Камбани бият и разплакват
пресъхналите ми очи,
че те не знаят, не очакват,
че полумъртвец сега лежи.
Не ще се боря – изморих се,
не ще повторя – отегчих се.
Тъгата силна не минава
и във сърцето раната остава.
Вятър вее в нощта зловеща,
гарван грачи за мен сега,
хорски думи слушам отсреща,
но не ги чувам, а бавно шептя:
„Тръгвам си вече, всичко отмина,
няма да свърши с мене света,
няма да видя чудната зима,
нито прекрасните златни лета.
Моята свърши, кръвта ми изтече.
Търсих и търсих смисъл докрай.
Вчера светът от мен се отрече,
но аз не търся виновникът, знай.
Утре, когато тук ме открият,
аз искам само, само едно –
във тъмни дрехи да ме завият
и да ме положат във вечно легло.
И нека никой не каже утре,
че клетница жалка била съм, на глас.
И нека никой не смее утре
за миг да разплаче някой от вас.
А ти, що ме чуваш сега в нощта,
прегърни моита майка и моят баща
и тихо кажи им с преправен глас,
че ги обичам, че с тях съм аз!
Сега прощавай, че тръгвам вече.
Кръвта се свършва и тръгвам си аз.
Прости за всичко, прости ми, човече,
но те оставям във този час...”
Целувка сетна на чело сложи,
изтри сълзите едва с ръка
и после каза: „Недей отива,
аз идвам с тебе и ще те спра!”
Кръвта потече по мойто тяло.
Забрави клетва и вси слова.
Навънка вече слънце изгряло,
а той ме прегърна и във смъртта.
Във миг последен той ме целуна,
с ръка погали бледа страна.
Аз бях като опъната струна,
а той държи ме в мъжка ръка.
Светлината се процежда
през купола пропукан,
като мъничко надежда
във живота ни очукан,
а ний лежим на пода
във локва кръв стоим,
над нас го няма свода...
и дъх неуловим...
И после, и после страх,
и писъци, задавени от плач,
но ний избягахме от тях
и не се лутаме вече във здрач.
„Горките, милите деца!
Погубили живота си единствен.
Ах, как ли са сега
майките им, всички близки?”
И в този хаос и суетня
през процепа на купола църковен
камбана тихо иззвъня,
а той настигна ме виновен.
В небето взе ме във ръце,
снагата тънка той обгърна
и със разтупкано сърце
усмивката ми плахо върна.
Долу в земите велики
ни жалеха всички в нощта,
а ний, от любовта убити,
горяхме – както никога до сега!
през купола пропукан,
като мъничко надежда
във живота ми очукан,
а аз лежа сама на пода,
във локва кръв стоя сама,
да мисля даже и не мога,
аз имам сили само да умра.
Въздуха ме задушава
и животът ми отнема,
че светът се подиграва,
днес не мога да приема.
Кървавата локвичка обгръща
ръцете ми, и двете ми ръце,
и във история превръща
усмихнатото ми лице.
Във църквата утихва.
Трагедията ми настъпва
и в мен сърцето тихо стихва,
и пулса бавно се отдръпва.
Камбани бият и разплакват
пресъхналите ми очи,
че те не знаят, не очакват,
че полумъртвец сега лежи.
Не ще се боря – изморих се,
не ще повторя – отегчих се.
Тъгата силна не минава
и във сърцето раната остава.
Вятър вее в нощта зловеща,
гарван грачи за мен сега,
хорски думи слушам отсреща,
но не ги чувам, а бавно шептя:
„Тръгвам си вече, всичко отмина,
няма да свърши с мене света,
няма да видя чудната зима,
нито прекрасните златни лета.
Моята свърши, кръвта ми изтече.
Търсих и търсих смисъл докрай.
Вчера светът от мен се отрече,
но аз не търся виновникът, знай.
Утре, когато тук ме открият,
аз искам само, само едно –
във тъмни дрехи да ме завият
и да ме положат във вечно легло.
И нека никой не каже утре,
че клетница жалка била съм, на глас.
И нека никой не смее утре
за миг да разплаче някой от вас.
А ти, що ме чуваш сега в нощта,
прегърни моита майка и моят баща
и тихо кажи им с преправен глас,
че ги обичам, че с тях съм аз!
Сега прощавай, че тръгвам вече.
Кръвта се свършва и тръгвам си аз.
Прости за всичко, прости ми, човече,
но те оставям във този час...”
Целувка сетна на чело сложи,
изтри сълзите едва с ръка
и после каза: „Недей отива,
аз идвам с тебе и ще те спра!”
Кръвта потече по мойто тяло.
Забрави клетва и вси слова.
Навънка вече слънце изгряло,
а той ме прегърна и във смъртта.
Във миг последен той ме целуна,
с ръка погали бледа страна.
Аз бях като опъната струна,
а той държи ме в мъжка ръка.
Светлината се процежда
през купола пропукан,
като мъничко надежда
във живота ни очукан,
а ний лежим на пода
във локва кръв стоим,
над нас го няма свода...
и дъх неуловим...
И после, и после страх,
и писъци, задавени от плач,
но ний избягахме от тях
и не се лутаме вече във здрач.
„Горките, милите деца!
Погубили живота си единствен.
Ах, как ли са сега
майките им, всички близки?”
И в този хаос и суетня
през процепа на купола църковен
камбана тихо иззвъня,
а той настигна ме виновен.
В небето взе ме във ръце,
снагата тънка той обгърна
и със разтупкано сърце
усмивката ми плахо върна.
Долу в земите велики
ни жалеха всички в нощта,
а ний, от любовта убити,
горяхме – както никога до сега!
© Яна All rights reserved.
