Късен сняг
Във здрача на годините се връщам,
и късен сняг, пърченца сиви рони.
Аз твоят образ нежно пак прегръщам
и сякаш болка стара в мен той гони.
Не вик е, шепот е това,
от чувство свято, дето в мен живее.
Напевна песен тиха, без слова,
умайно, сладко и полека пее.
Във погледа ти търся онзи пламък,
горял във вече минали лета.
Без тебе съм самотен, тъжен камък,
а с теб намира смисъл пак света.
Дори когато мракът падне страшен
и застине във света студен,
пак нежна обич в мен ще си остане,
като тих копнеж, благословен.
© Бончо Бончев All rights reserved.
