КЪЩАТА

Къщата, която е подслонила душата ми
безвъзвратно се пука и бавно руши.
На призрак е заприличала съдбата ми.
Всеки ъгъл и керемида от болка крещи.

А вътре в нея душата събира въглени.
Запушва пролуките с кървящи ръце,
за да предпази от вятъра навън бурен
всички добродетели на своето сърце.

Топлина да намери за ругана Вярата,
Любовта да обгърне с огън сърдечен,
Надежда последна да вземе от гарата,
преди да пристъпи в пътя си вечен.

Да ги подели и с другите – младите,
все още летящи без посока и път,
помислили, че неразрушими са сградите,
в които се прибират вечер да спят.

И в съня си със съвест чиста, отворена,
фенерът да не гасне, непрестанно да свети,
да не позволява в различните спорове,
някой да открадне подло сърцето им.

Бавно, безвъзвратно моята къща се руши,
но аз искам да спася на другите домовете,
хора, които все още имат неизживени мечти.
Нека Любовта дълго в душите им свети...

17 11 2015