Късни зимни следобеди...

В един от онези късни следобеди

Когато дори гълбите са уморени да правят любов

Превъртяха се подгонени от скуката спомени

За това какво е да се докопваш към живота

Обречен да търкаляш нагоре по склона

На личната си трънлива Голгота

Камъка, натежал от това, че все още се молиш

Да си вземеш от него всичко отнето и крадено

И чакаш, като милостиня, ако може да ти бъде върнато

Във ръката, дето май за всичко е вече затворена

Изкривена от получените като награда лъскави измами:

- Че младостта ще е вечна, а душата си остарява отровена

След есенното преброяване на годините

Отлъчени завинаги от календарите на стената -

Покрити от вкиснал се мухъл и тънкия слой от новата плесен -

Прегърбени отиват си дните като заглъхваща със залеза песен

И щом часовете на тези късни следобеди най-после завършват

Уморени невроните обръщат гърба си на всичките спомени

Потъват в забрава и дори не искат да правят любов

И те като гълбите – със забрава ще се напият и пак ще заспят...