Късно
… не си добре дошъл сега... ... Умира паркът... като птица, към юг загубила посока. … удавен сред трънак и шума, затиснат с утринна слана... Излющените пейки са сами, от чакане краката им са криви... и тишината с пръсти костеливи отмерва метрономно листопада. Когато... тръгвахме щастливи, предутринно облени в светлина... Аз, шипковият храст, разлистен и оголил тръни, набъбнал в плодове и песен, изкривявах своята усмивка. Студено е в часа на самотата. Отсъствието – непристойно голо. Дъждовните цъфтежи на ноември отдавна са потеглили към нас. Озъбват неприличие мъглите преди гората да превземат, квартала, булевардите студени, лампите и кофите за смет, прозорците с нарязаните щори, отхапаната ябълка на дните, стопяващи се безпощадно. Полуделият от радост вятър пищи под скъсани чадъри из празните курорти несезонно. С кокетството на дърта фльорца разлистват пъпките дъждовни и филигранно се завъртат в светлините на града. Притискат тишина в ъглите. Отмиват лятото от нас. С целувка мразовита посреднощ разпукват красота и блясък, като сълзи по слепите стъкла. Разделят ни – очите ти от мен, и най-красивите цветя на зимата дъхтят на летния романс, от който стенат няколко акорда. А ти... не си добре дошъл сега. От шепа пясък и трошица слънце хербарият не става по-красив, където стисках чувствата си дълго, направих плоска ароматната им същност на розата и люляка, и бъза, разливали блаженство и нега в онези нощи, с дълго приземяване... ... Мен всъщност... няма ме.... |
© Валентина Йотова All rights reserved.
