Поезията е пролет и вдъхва топлина

и в най-айсберговото сърце.

Поезията е магия,

съграждаща счупени сърца.

Поезията е блян, пролетен полъх -

и топли, сутрешни лъчи.

Не ще ти говоря в рима

и поезията ще оставя за мечтатели.

Душата ми е тъй ранима и всеки поглед

счупва моите крила.

Душата ми е първолаче,

вярващо в чудеса.

Дълго читанката прелиствах обаче...

не намерих ярост, ни тъга...

Не намерих слънце -

 нямаше поезия -

само грозното чувство на празнота.

Ах, аз всеки вятър ще яхна

до слънцето  да долетя.

Грозна е в всяка роза - увяхна

от неизпълнени слова...

Ах, не искам подаръци!

Имам  тонове,

събрали само тъга и самота

Ах, не искам този поглед...

Някога вярвах в чудеса.

Дон Кихот мъждука само в мен

и закопава ме под всяка мелница.

Терен без плод е никакъв терен.

Там гробница ще построя...

Не бягай от живота -

сив, коварен, скучен.

Не вярвай в живота -

розов и приютен.

Остани и го живей.

Не тръгвай след твоето АЗ.

Не  бъркай ти живота с празните химери,

че моите очи от лъжи са остарели.

Не бягай, остани!

Не е красиво, но е истинско.

Някога ще опознаеш истински света

и ще се чувстваш толкова излишен, празен, чужд.

Ще се оглеждаш като луд,

за да разбереш, че си самотен...

Ще стъпиш на земята, но болезнено

само ще пропадаш,

защото чувствал си опора,

а тя предала те е днес.

Не пей, ако нямаш талант,

не рисувай, не опорочавай девствени платна.

Не бягай, ако нямаш мощ - човек си!

Почини, поспри. Страдай и ругай -

човек си - като всички нас!

Точно като нас...

И когато вярвал си в чудеса

(точно като мен),

разбираш, че чумата е неличима

и започваш  да живееш!

Мили приятели, нямам притенции, че мога да го нарека "поезия", но не знаех къде да го публикувам... Осъзнавам, че има много недостатъци, но не искам да го променям.