Обида, клетва,
среден пръст.
Лампа светва
в черен кръст.
Студ коварен,
леден свят.
Сън кошмарен,
в грозен град.
Във небето
пак ракети
и пак детето
ще ги усети.
Стрелят, падат
мъртви в двора.
Всички стават
тъжни хора.
Няма смях,
а детски плач,
обвит във страх
и без пазач.
Здраво хванал
трупа в сака.
Сам останал
е сирака.
Няма майка,
брат, баща.
Пак се вайка
през нощта.
Плаче, стене
пак във страх:
„Що на мене?
Що на тях?“
© Krischo All rights reserved.
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
