Леден танц
Вървях по ледени пътеки
и търсех в нищото надежда.
Подслон душата да намери,
пред нечие огнище да се стопля.
Но виелици пътеките пресичат,
навяват сякаш своята тъга.
И със ледени сълзи, следите ми зариват,
да забравя пътя към дома.
Канят ме с тях да потанцувам
на празен дансинг, в полето-самота.
Себе си изгубил да пирувам,
да пия вместо вино от ледена река.
И градиха те за мене ледени дворци,
Омаян в танца там себе си затварях.
Сърцето си зазидал зад снежните стени,
забравил обич що е... после закопнях.
Исках отново по пътя да поема,
но вече нямаше следи.
Затворена без обич душата ми остана
да сглобява своите снежни, стъклени мечти!
© Владимир Петков All rights reserved.
