Легенда за Странджа планина
Живяла отдавна девойка една,
смела, работна и скромна била,
за нейната хубост се чуло навред,
момци най-юначни и умни наглед
стрували дар, да им стане жена,
но пазела Странджа бяла честта.
Години мина̀ли, решила си тя,
далеч да избяга, в чужда земя,
да спрат да я питат близки, кога
невеста ще стане, и в дан хубостта
на някой жених доброволно даде,
и стопли със радост мъжко сърце.
Тръгнали с нея дружки верни, добри
с чедата, рода̀та, мъжете дори
и стигнали място – тихо, спокойно,
с обширни плата̀ и пасища знойни,
где буйни реки долините дълбали,
водите си бистри в морето си спрели.
„Тук ще е - рекла Странджа мома̀ –
мястото наше… нова родна земя.
Тук ще се раждат рожбите свидни,
корен да пуснат, дърво да поникне,
листа̀ да разлисти, род нарои,
спомен да пази за бъдните дни.“
И майка, тя, станала в дните сурови
на хората, що... приела за свои.
Яздела диво вихрен жребец,
опъвала лък като огнен боец,
порила смело вълните в морето
и… славата нейна порасла далеко.
Дочул за момата султан най-велик.
„Ханъма ще бъде!“ - решил той за миг .
И страшни мъже на черни коне,
предводил напет през земи и море,
с корона накичен и златни синджири,
след него кола̀... догоре с` сапфири.
Щом Странджа разбрала за злата съдба,
вдигнала поглед, изрекла слова,
от Бог да измоли... по-светли дни
за хората свои, за себе дори,
защото прозряла, без друг да оспори,
че в клада и робство душа не говори.
И станало чудо - небе се раздра̀ло,
земя се разтресла, морето завряло,
вълните погълнали свитата царска,
обагрени в тъмна, черна окраска,
а стройната млада, моминска снага,
превърнало в Странджа... една планина.
07.02.2019 г.
© Таня Мезева All rights reserved.
