Легендата и сламата
Тръгвай, момче.
Сложи си онази усмивка. Не от тенекия.
А на шут, който знае, че сцената е негова.
Така.
Вече си плашило.
Застанало в нивата на своя род.
Задачата ти беше сложна:
да пазиш сянката на миналото.
Името, спомените, очакванията,
вицовете за дядо ти.
Да стоиш под прожектори и под присмех.
И дори да не допускаш мисълта,
че птиците отдавна не се плашат от името ти,
а кълват от самия теб.
Никой не попита какво има вътре,
под лъскавото сако.
А то беше същото, но и различно.
Слама.
И стари вестници, пълни с чуждо минало.
И вятър,
който разказваше легенди за бохемството ти.
И нямаше нищо страшно.
Просто стоеше.
Съвсем сам в нивата на паметта.
Докато един ден
дъждът не разкашка сламата,
вятърът не счупи гръбнака,
и усмивката на шута
не падна в калта.
Безмълвно.
Пред всички.
И вече нямаше кой да носи срама.
Нито легендата.
Остана само тишината-
да го доразкаже.
© Бончо Бончев All rights reserved.
