Легенди за Дионисополис
Легенди за Дионисополис
На хълма, дето пясъчната кал
разголила е тяло на девица,
в скалите си, разкрачена с печал,
отколе се е ширнала лозница...
Не била най-изискания сорт -
в зърната ù течало младо вино.
(Моряк, свалил резници в този порт –
отдавна. После някъде заминал.)
Разказва хълмът, в белите скали,
как в стрък трева на лозе се събрала...
Как в късни доби, след безброй луни
сам Дионис любовно припознала.
Опил я богът в новия ù ден
и, сам опиянен, ù бил награда -
завързала лозата грозд червен,
почти като изискана менада.
Узряла чак до черно в пот и прах,
разпукала снага от плод и семе,
пияна от любов и в мир, и в грях -
сам бог наливал сладкото ù бреме...
Прегръщал с нежност корена ù див
с очи, с ръце - била му най-любима.
Пиянство от любов на хълма тих,
пиянство за двамина в смях и вино.
Така било - не ден, не два, не три.
Пиянството е болка и награда.
От бог пиян, животът най боли -
зарязал Богът своята менада.
Дали по гроздобер на хълма лис,
от прашната разплетена лозница,
от своята менада Дионис
все още сбира грозде с дух на птица,
за да го смачка здраво със ръце,
изцапан с кръв и сладка медовина.
Тъй сладко е пияното сърце
от любовта незнайна с вкус на вино...
© Нели Господинова All rights reserved.
