Малко времето ни беше,

                 дълъг – късият ми път.

                 Буден в мене спеше

                 на сърцето ти зовът.

                 Ти кат' птица все летеше,

                 аз обичах го брегът.

                 Все нагоре ти вървеше,

                 мен не блазнеше върхът.

                 Пропаст сякаш ни делеше,

                 аз – по-земен, ти – с крила

                 и не спираше, летеше

                 ти, дете на Свобода!

                 А когато там се умореше,

                 волна в свойта свобода.

                 Тук огнището гореше,

                 чакаше отворена врата.