Мисията - продължение

В лимузината беше прохладно от климатика и този път не правиха никакви експерименти с нежното ми тяло.
-Ще те оставя там от където те взех-каза ми Велислава.-Предполагам,че ще намериш оправдание за отсъствието си.А и нали занапред ще се наложи да работим заедно-усмихна ми се съзаклятнически тя.
-Да разбира се-съгласих се филосовски аз.-На тази безработица всяко предложение за работа е приемливо.Стига да не се налага да ограбвам или да убивам някого.
-За това можеш да бъдеш спокоен.Ако се наложи нещо такова си има хора за това,а и за сега не ни се е налагало да прибягваме до насилие.Ако сме го прилагали то е било само илюзия.
В главата ми се мярнаха двете Харлита и я попитах:
-За каква мисия стана дума преди когато вдяхме онези двамата с моторите?
Тя отпи една глътка от колата на масичката до нея и ме погледна със сините си очи:
-Онези двамата имаха също мисия ,но я започнаха преди 5 години.Днес ги виждам за пръв път от тогава насам.
Погледнах я очудено:
-А как разбра ,че мисията е приключила успешно?
-Просто,ако не беше приключила успешно те нямаше да се завърнат.
Стори ми се ,че в гласа и долових някаква странна ,загадъчна студенина:
-Да не искаш да кажеш ,че ако не изпълнят задачата си и подлежат на някакво наказание.А ,ако не успеят в срок?Тогава какво?И ако не са били виновни за провала?Какво е това наказание?Да не съществува и при вас някакво подтисничество?Да знаеш мразя ги тези работи...
-Не,не-засмя се тя и отмахна един палав кичур от челото си.-Няма никакво наказание.По принцип никого не наказваме.Просто оставяме човека на собствената му съвест.Като му помагаме само с факти,които му изпращаме,да разбере последствията от неизпълнението на възложената му задача...Всъщност...това си е пак един вид психически тормоз...но няма как.По принцип всички наши мисии са свързани с установяване на равновесие между доброто и злото.И щом някой се е захванал да работи за нас все пак си е направил някаква равносметка.Ето защо неможе да се откаже без да разбере поне каква вреда нанася на хората ,а и на нашата организация със своето отказване или зарязване на мисията.
-Аха ,ясно-отвърнах и се загледах през прозореца изгубил желание да я разпитвам по-вече и чувствайки приятната топлина от парите в джоба си.Трябващше да им намеря най –разумно приложение преди да съм ги изхарчил за най-належащите ми задължения,които бях натрупал икоито не бяха никак малко.Всъщност може би трябваще да направя и някакво дарение някъде.Знам ли?Понякога имах чувството ,че съм далеч от истинския живот и живея в някакъв свой измислен свят със правила,които се различаваха коренно от тези в обикновения живот.Много често ми се струваше,че хората край мен се занимават с такива простотии за каквито и не бях сънувал.После се оказваше,че моето поведение спрямо тях е още по-голяма простотия.Просто беше нужно да се намери някакъв баланс между нещата.А и си бях голям срамежливец.Досега не бях казал на тъста Дядо...Просто не намирах смелост...или и аз незнам какво...Още като се женихме с жената една позната ме караше да викам на тъщата Маминка в нейно присъствие,а аз бях ги отрязал и двете с репликата,че на майка си не викам маминка,камо ли на нея.Те се шашнаха.Причината да отвърна така беше изненадата.Просто ме бяха заварили неподготвен и първата защитна реакция която ми дойде на ум бе да се разсърдя.После си казах,че може би съм бил прекалено рязък...И може би от това тръгна и цялата студенина и отдалечаване от тъста и тъщата.Макар да им показвах по нататък с поведението си,че не съм толкова лош изведнъж се оказа ,че съм лош и непрокопсаник,когото го мързи и нищо не прави по цял ден.Нищо ,че не пиех и не пушех.Те искаха да бачкам някъде да изкарвам много пари за да се гордеят със зет си и да се хвалят с него и да трупат точки.А аз обратното.Пасувах.Но според тях.Защото в същото време работех и учех задочно икономика.Но предприятието в което бях беше я закъсало.Беше времето на демокрацията и анархията.Просто бях случил време за създаване на семейство и както винаги се движех по ръба,както обичаше да казва един мой старшина в казармата.Всъщност движейки се по ръба аз балансирах и се опитвах да се отдалеча от пропастта,но жената беше много раз...........а,а и синчето също се оформи в тази насока и макар че беше пълен отличник,и много кадърен във всяка една област,се оказа че е голям каприз ,което ме изнервяше много и ме караше да правя грешка след грешка.Явно ги обичах много и двамата с жена ми,ако може да се нарече обич привързаността ми към тях,макар и често ядосван от вродения егоизъм и на двамата.Върнах се от Варна и се прибрах при тях ,защото ги бях научил да съм постоянно край тях и да угаждам на капризите им с една едничка цел да си осигурявам спокойствие.Което се оказа недотам добра идея от моя страна,но аз тръгнах по тоя път и после ми беше много трудно да се откъсна от коловоза на изпълненото с кравешко търпение поведение ,в което се бях натъпкал.
Когато се отделих за един месец и половина от тях и отидох да бачкам по морето се оказа ,че и те така са свикнали с мен,че направо се побъркват без мен,а жена ми всяка вечер ревала.Поне така ми казваше сичето.С това окончателно спечелиха битката и аз се завърнах при тях.Завърнах се при сивото ежедневие и при постоянните натяквания и мърморения на тъста и тъщата,които не се отразяваха никака,ама никак добре на свръх чувствителната ми психика.И...изпаднах в някаква странна депресия.В някакво безтегловно състояние от което сякаш нямаше излизане.Вървях по тротоара и имах чувството че ми се вие свят.Започнах да вдигам и да смъквам кръвно.Апарата за кръвно налягане беше ми постоаянно под ръка.Носех си го в една найлонова чантичка когато отивах в клуба и после го връщах обратно.Хапчетата бяха постоянно в джоба ми.Започнах да се превръщам в това ,в което ме обвиняваха тъста и тъщата...и изведнъж....Изведнъж се оказа,че съм бил под въздействието на някакъв експеримент,който някакви си са си правели с мене и че не някой друг , а аз самият трябвало да съдействам за да се намери уреда и да се прекрати експеримента?!...Само забравих да ги попитам ,ако не прекратим експеримента,дали само за аз няма да се чувствам комфортно или и половината човечество заедно с мен?Но реших да спра за сега с въпросите.А и щях да се объркам още по-вече в и без това обърканата си глава,в която вече беше нужно да поставя необходимия ред.Или както се казваше на компютърен език,да си”дефрагментирам твърдия диск”.Защото в главата ми беше същински хаос.И системите ми засичаха от време на време поради малкото количество “рам памет”или така нареченото сиво вещество.
В клуба всичко си беше по старому.Клиенти нямаше както винаги а жена ми пушеше на прозореца цигара след цигара.В съседния клуб,който имаше по-вечеи по-нови компита беше претъпкано.Седнах пред един компютър и се загледах в екрана чудейки се откъде да започна и въобще какво да започвам.
-Къде се губи толкова време-попита ме жена ми.-От кога трябваше да съм си отишла за да правя нещо за ядене.
-Срещнах един приятел и ходих да му поправям компютъра-отвърнах вместо да кажа ,че майка миме е извикала на село.
Жена ми ме погледна очудено:
-На мене ми казаха че си заминал на Българене...
-Мислех ама нямах пари за автобуса-засмях се аз.-И затова реших да изкарам някой лев от поправката на компютъра.
-И изкара ли?
-Да-отвърнах-Пет лева-и пипнах пачката с доларите в джоба ми.По късно мислех да и кажа за нея,когато измислех как да обясня произхода им.
Внезапно айскюто ми измяука и едно жълто писъмце замига в долната част на екрана ми.Щракнах го с мишката и прочетох:
ani (10:52 AM) :
“dnes imame mnogo speshno plashtane moliate donesi niakvi pari”
В джоба ми имаше само хиляда и петстотин долара,които нямаше как да и покажа,защото още не бях решил какво да правя с тях ето защо написах:
Levski (10:53 AM) :
“Имам само 5 лева”
След което отидох при нея ,защото се намираше на 10 метра по коридора в ляво от мен.
Не се зарадва особено много,но все пак взе парите и ги сложи при другите.
-До два три дена,ще оправя и останалите...петнадесет лева...Вчера взех на заем 20 лева за да си купя антибиотик,защото доктора ми откри някакъв бронхит и сега се тъпча с антибиотик за 30 лева.
-То и аз нещо съм изстинал-каза брат и ,който беше седнал на един комп до прозореца.-Я ме виж как съм се надул.Вчера ходих при д-р М.
-Аз ходих при д-р Х.
-Той не струва-отвърна ми брат и.
-Защо бе-възмути се сестра му-какво му е на човека.
-Даже е много добър-добавих аз и като обещах ,че ще потърся останалата сума до края на деня се завърнах в клуба.
- Аз си тръгвам-посрещна ме жена ми без по-вече да ме разпитва.-Дай ми пари за цигари и да му купя някакви пържоли.
-Нямам,казах и аз.-Преди малко ги дадох за таксата на интернета.И имам да давам още цели петнадесет лева.Ако не бях върнал шестте лева на Е.,сега щях да ти дам,но ще отида да си ги искам обратно.

-Недей –каза ми тя,ще мине този път без пържоли.Ставаше дума за синчето,което всъщност бях абсолютно сигурен ,че преди да си дойде щеше да си купи любимото кебапче от новия супер-маркет ,построен това лято до училището,където учеше.Беше най-модерния супер маркет в околността.Собственика му ни беше комшия.
-Дай ми само пари за цигари-каза жена ми и аз извадих последните монети ,които ми бяха останали.Отделих и един лев и и ги подадох. Жена ми ги взе и изтрака с токчетата си по коридора . Мислено се засмях представяйки си нашите дребни харчове в сравнение с глобалното затопляне,кризата в Ирак,урагана Катрина и наводненията,които бяха сполетели половин България това лято връщайки с четиридесет години назад два милиона българи...Бръкнах отново в джоба си и извадих доларите.Мислех че сънувам ,но явно не беше сън.Имх пари в джоба си и трябваше просто да отида да ги обменя.Явно щастието беше започнало да ми се усмихва и скоро и на моята тъмна уличка,щеше да изгрее слънце.Отделих сто долара ,а останалите пъхнах в джоба на ризата си.Излязох на улицата и потърсих градския ченчаджия,чието работно място беше около банката или ресторанта.Той кибичеше по цял ден наоколо разхождайки се с малка кожена чантичка под мишница натъпкана с различна валута ,единствен оцелял от многобройните ченчаджии появили се по времето на Жан Виденов,когато доларът беше скочил до три хиляди лева .След деноминацията по времето на Иван Костов и въвеждането на Валутен борд,лева отново беше взел да се стабилизара поради връзването ни за германската марка,но след въвеждането на еврото отново беше започнал да се колебае,но в рамките на стотинки.Единствено урагана Катрина ,който беше помлял три американски щата убивайки над осемстотин човека и унищожавайки напълно три града се опитваше да му влияе чрез върху цените на горивата.,но този факт засягаше най вече софианци,защото се предвиждаше увеличение със двадесет –тридесет процента на парното,но те си бяха свикнали с това увеличение,а и нали се настройваха да живеят по американски,тоест да си плащат дори за въздуха ,който дишат.Така че този факт не ги тревожеше особено,или поне 20 процента от тях.Това бяха хора,които си имаха собствен бизнес,стари партийни кадри пребоядисани на седесари,хора със роднини в чужбина и такива,които работеха в чужбина или им пращаха пари от там,майки,сестри,братя,татковци,които нуждата беше принудила да емигрират,а и да си починат малко от стресиращо-депресиращата обстановка в България....Останалото население се топлеше предимно на дърва и въглища...
Огледах се по улицата ,но никакъв не видях ченчаджията.Изведнъж се сетих ,че обикновено ,когато е студено работното му място беше в кафе”Европа”.Проверих .Там беше.Седеше си на една маса и обменяше на една от крадливите циганки камара с евро донесени от Обединено-Разградена Европа.Седнах на съседната маса и го изчаках да си свърши работата.След това обмених доларите и и побързах да изляза за да не подклаждам любопитството на останалите роми и българи от турски произход,които бяха насядали по масите.Българи почти нямаше.А и от къде пари за кафенета.Българите сега се чудеха как да оцеляват и да си платят сметките за тока,водата и телефона.Да не говорим,че ако не бяха и кренвиршите “Леки”повечето сядаха само на картофи,боб,ориз и зеле пред масите в домовете си.Месо имаха единствено онези,които живееха на село и си отглежда животни- навик от едно време,когато ги гледаха за да ги продават,а сега точно обратното .Всичко което се гледаше като животни и зеленчуци се слагаше във фризери и хладилници или буркани,за да има какво да се яде през зимата.Защото ако разчитаха на правителството да се погрижи за тях трябваше да останат гладни и жадни.Много малка част от продукцията се изнасяше на пазарите,които бяха затрупани от вносна евтина стока,която убиваше българския производител,а на досегашните управници хич и не им дремеше.Стига да вземаха тлъсти комисионни.Дано поне новото правителство се сетеше за бедния и едва свързващ двата си края български народ.Но...блажени са вярвящите...
Освен ако...Освен ако ООГ не измислеше някакъв начин да подобри икономиката на страната,което ми се виждаше колкото фантастично толкова и нереално,защото както се оказа техния проблем бил някакъв си апарат ,който си правел психо-експерименти със хората.А един от тези обекти за експерименти се оказваше и моята персона.Интересно колко ли извратено съзнание трябваше да имат тия,които бяха решили да си правят експеримент с мен,заврения зет.Човека без собствено жилище,кола и стабилна банкова сметка.Човека търпял 15 години капризите на жена си и синчето .Интересно дали имаха въобще някакви пари по банковите си сметки и кой въобще ги спонсорираше.Явно добре трябваше да обмисля нещата преди да се впусна в цялата тази история,но дългото безпаричие беше притъпило бдителността ми и аз на драго сърце приех доларите,дори без да ги проверя не са ли фалшиви.Но явно не бяха щом ченчаджията ми ги обмени.Даже не изрази учудване от къде ги имам.Новите ми работодатели не бяха дали точни указания какво трябва да правя.Освен че бяха поискали да бъда на тяхно разположение и да им съдействам.Явно нямаше нуждада ги търся.Ако им потрябвах сами щяха да ме намерят.А и да си ме отвлекат ако се наложи.В последното не се и съмнявах.Просто трябваше да си живея живота по старому и вече малко по по-новому имайки предвит сумата в джоба си,с които смятах да позапълня някои дупки от потъващия в блатото на безпаричието семеен кораб наречен “ЖАР-2001”.Това и щях да направя.За сега.