Личен детски джихад

Кажи, малко човече,
свършиха ли се игрите ти жалки?
Мина ли вече,
битките, които водеше за малко?
И виждам, поглеждаш
иззад прозореца - навън дали има
врагове, а надежда,
сякаш след войната в тебе загина.

И сигурно ги мразиш,
всички малки недружелюбни дечица,
и дори си ги газиш
в твоята бойна, отровна душица.
Като на война отиваш,
едно малко момиченце - героиня,
ти печелиш, не крия,
но след всичко си оставаш робиня.

Колко ли е в тебе лесно,
да се бориш срещу всички, непоколебима,
сякаш всичко е честно,
когато вътре в теб оправдание има?
Кой ли ти заповеди дава?
Душата? Сърцето? Завистта ли в очите?
Накрая само оставаш -
едно дете без луна, самò под звездите.

И сигурно не си спомняш
нито полетата бойни или оръжията на сърцето.
Едва дошъл, ти го прогонваш,
спомена за твоя противник - Момчето.
Кръстоносният поход свърши,
ти порасна, но да губиш сякаш не свикна.
Кой ли сега сълзите ти бърше
и дали изобщо има някой, който те обикна?