ЛИКА СИ ЧРЕЗ БИСЕР НАМИРАЙ
Не приличам на никого,
но нямам и собствен лик.
Мойте черти ги издялкаха хората -
бесният ручей на хората,
бързащ по тесния път
на живата ми.
Всеки от нас носи
постъпки-ножове
и думи-стрели.
Само в сърцето си
нейде длбоко,
своите бисери всеки таи.
В допира схората,
в контакт с остриетата,
аз издялках мойте нови черти.
Вървя през годините,
нося си раните
и не мисля, че ме боли.
Но грейне ли слънцето,
залива ме цялата
с топлина, светлина и любов.
Нежелани от никого,
събуждат се раните
и усещам отново живот.
Ставам, оглеждам се,
чувствам се глупаво
с мойте нови черти.
Обръщам се, взирам се -
къде ли са старите?
Някъде май ги затрих.
Трескаво търся,
нещо събирам,
цапвам, гримирам, прибавям.
Със същата скорост,
без да усещам,
друго загубвам, забравям.
Но ще дойде моментът,
сама пред олтара,
ще се питам с очи натежали:
в този ход през годините,
с многократно промивани рани,
колко бисера имаш събрани?
© Стела Флорова All rights reserved.
