Липса. Нужда. Празнота.
107 дни откакто станах сянка.
107 нощи сълзи идват вместо сън.
Самотата стана ми по мярка
и пак тъжно заваля навън.
Съзнанието ми заспа тогава,
когато ти без обяснение избяга.
Лунен лъч спомени отвява
и мириса на люляк пак довява.
Поредна утрин будя се без смисъл
и забравила, че теб те няма вече,
минава ми красива мисъл,
но отлита бързо и болезнено далече.
Прости, ако съм можела тогава
с устни, думи да те задържа.
Лудост е, умът ми ме предава,
болка е, и дълго ще ранява.
© Симона All rights reserved.
