Липсвах си
Липсвах си, когато денем сипва се зората,
сякаш е чадър от рози и багри на мушкато.
Липсвах си, когато вечер залези примамни
с пръсти доверчиви в ложето си ме поканват.
Липсвах си, когато леко стъпвах по тревата
под ярко слънце, с длани отрудени сред цветята.
Липсвах си, когато не можах да спра по пътя,
за да се завърна с милостиня - братска.
Пътя си намерих вече - никога обратно
няма да се върна и дубльор да стана.
Вярвайте ми, че живота ще изпълня вече
с най-опасни сцени, но играла себе си, човече.
© Мариола Томова All rights reserved.
