Липсваш ми...
Липсваш ми... Но няма смисъл да крещя.
Тишината плаче вместо мене.
Безутешно капе в клоните дъжда
и прохълцва през листата времето.
Липсваш ми... и няма смисъл да лекувам
болката, потекла в същността ми.
Като рани в мен пулсират думите,
до ръба си пълни с неродени сълзи.
Липсваш ми... и няма начин да откъсна
от всяка клетка с пръсти самотата.
Колко грама щастие разпръсна
някога нехайно във душата ми?
Липсваш ми... но няма смисъл да пропадам.
Облаците, пълни със вода, летят.
Аз преливам вече - бързам да раздавам...
И по липсата към теб чертая път.
Липсваш ми... а няма видима врата за бягство.
Избълбуква в дните пуснато мехурче въздух.
Във кълбото „свят” понякога е тясно
и през мислите прескачат топки лудост.
Липсваш ми... но няма време да те търся
пак през гъстите гори на болката.
В улея на вените до край живот препуска
и ръка гореща ми прегръща рамото.
Липсваш ми... но няма нужда побелели
спомени да стъпват с мен из мрака.
Тъжно дишат чувства остарели,
седнали на пейка до вратата.
Липсваш ми... но няма смисъл да ти казвам
колко мислите тежат за теб.
Противоположните посоки днес показват,
че взаимността ни е отнета.
Липсваш ми... Но няма смисъл да крещя.
Тишината гали клоните със длани
и попива безутешно в мен дъжда.
Времето посипва бавно прах по раните...
© Инна All rights reserved.
Съпреживявам с теб и ти желая да си силна...........
