Липсваш ми... Но няма смисъл да крещя.
Тишината плаче вместо мене.
Безутешно капе в клоните дъжда
и прохълцва през листата времето.
Липсваш ми... и няма смисъл да лекувам
болката, потекла в същността ми.
Като рани в мен пулсират думите,
до ръба си пълни с неродени сълзи.
Липсваш ми... и няма начин да откъсна
от всяка клетка с пръсти самотата.
Колко грама щастие разпръсна
някога нехайно във душата ми? ...