Липсваш ми!
И ето, дойде февруари,
търкалят се студени дни,
не знаят спирки, нито гари,
обвити в сивкави мъгли.
Прегръщам ризата ти стара,
с която беше в онзи ден,
а мекотата ú ме кара,
да те усещам пак до мен.
Рояк от спомени връхлита
и като гарвани кълве,
по болката едва съшита,
в гръдта на твоето дете.
Във огледалото поглеждам
и срещам твоите очи,
главата много ниско свеждам,
да скрия бликнали сълзи.
Вятърът разтегля вопли,
навън отново сняг вали,
в душата мъката ми чопли
и тихо шепна: "Липсваш ми!"
© Евгения Георгиева All rights reserved.
