Липсваш ми, мила,

няма с кой да споделя

това, което тежи ми

и това, с което живея...

Липсваш ми, защото

няма на кой да кажа

две думи заветни

като тези,

хайде да идем

заедно до мама...

А се питам къде си,

какво ли има там -

под всичката тази пръст?

Дали все още тялото ти

е същото, каквото

оставили са го там

след твоята смърт?

Дали ти знаеш

какъв е реалният свят

и дали там живееш

по-добре от нас?

Дали ние с мама

липсваме ти, както

ти на нас и дали

сълзи проливаш,

макар и под земята,

както ние плачем

тук - стъпнали стабилно

на тревата?

Дали ти, мила, си някъде

в небитието и си жива?

Дали можеш да се смееш

и да лудееш и дали си

запозната с нещастията

на земята?

Дали си щастлива,

или имаш жестока съдба?

Върни се, мила,

от ковчега, ела

и макар за минута

върни ни на нас с мама

усмивката! 

Да те видим,

да те гушнем и да чуем за теб.

Липсваш ни много,

защото просто отиде си

и даже сбогом не каза ни,

а предпочете да

лежиш, там дълбоко зарита!

Липсваш ни, защото

не успяхме да те гушнем,

отиде си, без да ни позволиш

да ти кажем -

Обичаме те!

Просто пое дъх

на този свят, не ти

хареса нещо и из раз -

пое другата пътека

и остави ни...

Липсваш ни, няма

с кого да походим сега

по тази земя!

Да подишаме свежия

въздух на Родопа планина

и тежкия въздух на София

и на живота, като беда!

И все пак, мила,

пожелавам ти това -

да си весела, щастлива,

макар и в отвъдния свят...

Да си обичана и да

имаш по-добра сестра

и мама от нас...
Да можеш да се бориш

и с всичко, което

изправи ти се там,

и ако можеш, ела -

кажи ни как е в отвъдната земя!

Обичаме те! Почивай в мир!