...луди да бъдем. И просто приятели.
Някак лукаво луната наднича
в моя прозорец, душата орисала.
Казал бил мракът, че ме обича!
Мен ли? Такава – бодлива и кисела.
Носел Вечерница – с мен да будува,
щял да я сложи покорно – в косите ми,
нощният вятър с целувки лекува,
рани – от дългите нокти на дните ми.
Сядам смирено под старата круша,
светят светулки сияйни в зениците.
На коленете ми мракът се гуши,
люляков сън му разказвам – за птиците.
Двамата с него сме странни и криви,
и лунатично безсънни мечтатели.
Няма любов. И така ни отива,
луди да бъдем. И просто приятели.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
За лимоните, знам, прабаба ми имаше няколко. Мъдрост моя, Красе, Силвенце, благодаря ви! Права си, Светеща буболечице, светулките не могат да бъдат покорни - сияйни са.