Лудият и Замъкът
Да, аз съм луд, прощавай лудостта ми –
мен цял живот кошмарен ме наричат,
разкъсващите сцени в паметта ми
как мразил съм! Но повече обичал…
Прощавай, че не съм изсечен в камък,
че щом почувствам, вече не съм леден,
че в тъмнината построих ти замък –
блестящ, лъчист… а през деня съм беден.
Не искам да го казвам, но не мога
от себе си пак себе си да режа.
Дори да съм разпад! До изнемога
такъв съм аз – и мразещ и копнежен.
И истината с две лица е. Бягай!
На замъка – желязна е вратата,
залоствам я, душата си заравям
във режещите бездни на вината.
Оттам ще гледам – може би довеки,
как хората минават и се смеят,
очите ми ще ронят пак след всеки
реки сълзи. И те не ще ме сгреят.
Накрая, знам, ще се създам от камък.
И вече ще съм паметник безчувствен,
а хладният ми замък ще е храмът,
блестящо-златен в мрака. И изкуствен.
20.XI.2025
© Валентин Велинов All rights reserved. ✍️ No AI Used
