Луната ни отдавна не изгрява,
останаха звездите - залъци в пустинен небосклон,
празнината от сребърния сърп
и мечтите ни - трохи в безкрая.
Кога ще дойде здрачът,
денят да хвърли избелялата си лятна дреха,
уморени да се сгушим в скута на покоя
и проблемите си да захлупим с клепки.
Сънят най-хладнокръвно ни отбягва,
присмива се на уморените лица,
самотата като помиярче ни преследва,
а луната ни отдавна не изгрява...
© Радосвета Петрова All rights reserved.
Браво imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
