По залез пак пеят щурците, разпънали
своите песни в тревите цигулкови,
и припада нощта във очите ми зърнала
на отиващо лято лъчите светулкови.

Ще политне след ятото и моята усмивка,
и навярно в окосените вече нивя
ще се вее на вятъра сламена шапката,
да покрие омарата лятна с малко тъга.

Всяко лято, когато си тръгне към юга си
със крилата на птиците литнали,
все отнася по нещо със себе си.
Миг на радост, любов, или шепоти.

То си тръгва, но пак ще се върне,
за да зърне усмивката плаха на моите устни,
щом за някого от моята любов му пристане,
ще надпише със макове стихове алени.

Пак цигулкови серенади ще пеят и нощите,
по пулсара на любящото мое сърце.
И с душата ми посоките вятърни
ще прегръщат две протегнати за мене ръце.